Моите стихове


С безкрайни плажове и лагуна синя,
на Френска Полинезия се е сгушил,
райски кът със океански рифове,
а вулканът гордо в центъра е пушил!
 
Романтика, залези и нежна музика...
Мечтано островче за релакс и отмора...
Слънце, палми и мръсно дайкири...
Здравей, любима моя, Бора Бора!



---------------------------------------------------------------

В святата нощ, самотно стоеше,
със сетни сили на леда се държеше,
замръзнало му бе сърцето,
мечтаеше за топлина зрънцето.
Но някъде от север виелица изви се,
бяло ледено вълшебство появи се.
Със сребърен дъх погали малкото семе,
даже земята престана да дреме.
Корени здрави в леда се забиха,
цветове кристални небето пробиха.
Зароди се живот от това храбро мъниче,
да носи любов като пролетно птиче!



---------------------------------------------------------------

Вече десет часа стана,
а от стаята на Ана,
пак се чува гюрултия
и е страшна бъркотия.
Всичките играчки разпиляла
и се чекне като полудяла.
- Мамо, мамо, аз съм балерина
и съм с роклята от скрина...
Как с това дете да се оправям,
писна ми да се разправям?!
- Хей, момиченце, спирай програмата,
незабавно обличай пижамата
и марш бързо в кревата,
че Торбалан те чака на вратата!



---------------------------------------------------------------

Аз съм Феята добричка,
нося зъбки във торбичка.
През нощта съм много тиха,
ала днес не спрях да кихам.
Май Короната ме хваща,
в чужди къщи дет ме пращат.
А пък туй животно мило,
дето в ъгъла се скрило,
ангелите ми изкара,
чак инфаркт ще ми докара.
Стъпах във едни боички,
ха сега ме вижте всички...



---------------------------------------------------------------
Жената чудо
Грижовна майка и къщовница...
Съпругата - мечтаната любовница...
Офис-гуру, най-ценния служител...
Любима дъщеря, природолечител...
Съветник, най-добрата приятелка...
Усмихната топ възпитателка...
Лице от корица на модни списания...
Душата на всяка компания...
Йога-тяло, перфектна фризура...
С чувство за хумор, забавна и луда.
Сякаш излиза от магия-вуду,
това е Тя, не жена, а Чудо!!!




---------------------------------------------------------------
Снежинка
Хей, Снежинке сладка, нещо ме съмняваш.
Не си ли още малка, Снежко да задяваш?
Виж ме, Санта, аз съм балерина
и си имам чудна бяла пелерина.
Ах, ти, дяволче! - Санта й се начумери.
Пак ме омагьосваш, ще ти пратя Мери!
Тя пък от прозореца весело наднича,
малката умница толкова обича!




---------------------------------------------------------------
Коледно чудо
Вижте малките детски очи, 
пак са пълни със сълзи...
Сама и боса, броди пеша, 
бедната осиротяла душа...
Няма го бялото птиче, 
да стопли горкото момиче...
Незнайно от къде долетя,
и до момичето се спря,
приказно създание в бяло, 
с божествени крила и наметало.
Прегърна топло бедното сираче, 
в миг престана то да плаче.
И хоп, изведнъж нещо се случи,
изчезнаха сякаш всичките звуци...
- Това е дома ти - феята каза - 
в реалност, на детето мечтите показа.
Момичето грееше с нова премяна,
а стаята блестеше от усмивка огряна...
Феята потъна в Северното сияние
и озари селцето със своето обаяние.
Светлини обагриха небето с пълна мощ,
превърнали се в чудото на Коледната нощ!




---------------------------------------------------------------
Изгубеното писмо
Хелоууу, казвам се Веселушка
и съм на Дядо ви Коледа дружка.
Идвам за едно писмо да ви разкажа,
обещавам да не лъжа и да мажа,
че иначе през крив макарон ще видя вредни
и ще работя ден и нощ извънредно.
Не казвам, че дядо ви е лош,
ама като се развилнее, пфууу, пада нощ.
Та, да не се отплесвам вече,
че ще ми оскубе червеното елече.
Опа, сори, пак се изпуснах,
обещавам няма нищо да пропусна.
И така, започвам с историята.
Бях си на бюрото в лабораторията,
където проверяваме идентичността на писмата
и тъкмо отбелязвах "корект" на листата,
когато получих странната информация 
за нещо задръстило входната инсталация.
Няма да ви отегчавам с правилата,
ама някаква хартия била заседнала в тръбата.
Цял ден Сръчко се опитваше да я изкара
и в края на деня точно при мен я докара.
Беше мръсна и страшно пожълтяла,
сякаш хиляди години е стояла.
Отворих внимателно писмото овехтяло
и зяпах безмълвно мастилото избеляло...



Ами сега, какво след двайсет години да сторя,
то сигурно всичко е вече една стара история.
Реших тайно в залата с телескопа да се промъкна
и да се опитам само с едното око до надзърна.
Ооо, но това е Алекс, аууу че красив младеж!
Аха, явно има сериозен копнеж!
Красива девойка до него стоеше,
облечена в бяло и странно блестеше.
Във нея туптеше специално сърце,
подарък от малко момче с едноухо мече...



---------------------------------------------------------------
Есенен уют

 Уютно е тук да приседнеш до мен,
когато листата червено-оранжеви,
попаднали тихо в есенен плен,
рисуват вечери в злато обагрени. 

А ние притихнали, с чаша в ръка,
мечтаем за пролетни утрини...
В горещата вана, в три през нощта,
за дълго оставаме сгушени...



---------------------------------------------------------------
Лабиринтът

 Ела... приближи се... бързо... върви...
Следвай ме... тихо... гората не спи...
Крачка след крачка през гъста тъма...
Ще се върнеш обратно в лабиринта сега...

 От къде идва този шепот? Нима вече е нощ? Как съм стигнала до тук? Защо съм боса и по нощница? И каква е тази странна пеперуда? О, не е пеперуда, по-скоро прилича на... фея?!? Май наистина полудявам!?
Бавно започнах да си спомням ужаса, който сполетя дома ми. 

 Въпреки, че бяхме във война и баща ми беше на бойното поле, с майка ми се справяхме добре с продуктите от първа необходимост и бяхме щастливи. Селото ни беше малко и закътано в живописно планинско дефиле, скрито от лошите очи на врага. Често се разхождах до близката рекичка, обрасла с множество плачещи върби и винаги си намирах безценни за мен съкровища. Вече имах цяла колекция от всевъзможни ръчно изработени дрънкулки. В този привидно слънчев ден нещо беше по-различно. Клоните на дърветата сякаш се прегъваха в тъжен поклон и цялата планина ехтеше. Прибирайки се с поредното съвършено полирано камъче с цвят на кехлибар, долових необичайно силни викове откъм селото. Бедата ни беше сполетяла. Навсякъде се чуваха писъци, едни плачеха тихо, други крещяха от ужас и безсилие. Цялата войскова част на баща ми, заедно с всички мъже от селото, попаднала във вражеска засада и била разгромена. „Никой не е оцелял“ – хлипаше една старица. Майка ми беше съсипана, както и аз. Не знам как съм успяла да заспя през тази съдбовна нощ, но се събудих от задушаваща остра миризма на дим. За мама беше твърде късно... Оранжевите огнени езици изяждаха къщата ни...
Не спирах да тичам без да се обръщам назад. Само чувах неописуемият ад, който погубваше и последната останала частица живот в сърцето на Балкана. Войниците изпепелиха всичко.

 Ела... приближи се... бързо... върви...
Следвай ме... тихо... гората не спи...
Крачка след крачка през гъста тъма...
Ще се върнеш обратно в лабиринта сега...

 Ето пак този странен шепот... Съществото сякаш иска да го последвам?!? Къде ли ме води? 
Изящните му златни крилца пърхаха толкова бързо, че ме омагьосваха да продължа смело напред...

 Премръзнала, боса, с разранени крака,
през лабиринта вървя и преследвам нощта...
Луната синкава пътеката ми осветява,
не чувствам болка, в тъмнината остава...
Две, три стъпки още... Близо ли е края?
В дълбокия мрак, далече от Рая...



---------------------------------------------------------------
Крепостно градче

 По паветата си тропкаме доволни
и разглеждаме дюкянчета околни.
За Ени има ръчно изработени бижута,
а Ник си носи сувенирен меч във скута.
Навсякъде е пълно със история
за кръстоносци на катарска територия.
Изумени от военната архитектура,
надничаме от всяка бойна кула.
В епископски дворец хотелчето е скрито
и древно укрепление с бръшлян обвито.
На фона на залязващото слънце спираме за снимка
и продължаваме към следващата наша спирка...


---------------------------------------------------------------
Червено-бял спомен
Намерих нощес на тавана,
стара кутия в скрина прибрана.
Пълна беше с вехтории
и всевъзможни дреболии.
Помня казваше ми мама,
че ще ми бъде изненада.
Имаше снимки как плаче, 
като невръстно пеленаче,
и пръстена с рубин на прабаба, 
дето от поколения се предава.
Хиляди спомени беше събрала, 
вехтата кутия избеляла.
Тъкмо когато я връщах обратно, 
вътре нещо изтропа за кратко.
Масури с конци - бели и червени
и всякакви мъниста разпилени.
И някъде там под куките на баба, 
зърнах мартеничката - награда.
Две роклички с коланчета преплетени,
на една кука прилежно изплетени,
и въпреки, че бяха на двайсе лета, 
от времето нямаше нито следа.
Утре ценното съкровище щях да покажа
и за него на всеки щях да разкажа.




 ---------------------------------------------------------------
Вълшебната пръчица
Час и нещо пръчката размахвам,
искам, искам и не се отказвам...
Тя измъчено се ококори
и ядосано ми заговори:
"Прекаляваш вече! Спри!
Чакат ме и другите съдби."

"Моля ти се, пръчице вълшебна,
обещавам, туй е за последно:

Искам мир да има по земята,
плодородие в житата.
Планетата да е зелена плетка,
да не прилича на подметка.
Майките с цветя в косата
и да не реват децата.
А бащите като се събличат,
по чужди булки да не тичат.
Навън бездомни да не спят,
да са на топло във приют.

Искам още..."
"Стига!" - пръчката отсече.
"Ще се пръсна вече!
Божкеее, няма угодия,
все не стига таз магия..."




 ---------------------------------------------------------------
Разказ от 55 думи с неочакван край
- Къде си, мило? - попита го тя.
- Срещу теб съм, любима, не мога да спя... 
...Гледам те винаги без умора, 
ще убия с поглед другите хора...
Румени бузи момичето показа: 
- Щастлива съм, красиво го каза... 
- Тръгвай, ще те видя след час...
- Доскоро, любов, знаеш - у нас... 
- Обичам те, прекрасна моя! - 
изпрати я отражението й зад завоя...




---------------------------------------------------------------



Елате със нас в чудният свят
на една завладяваща фейска история,
за дни споделени в приказен град, 
объркани от шантава фантасмагория...



     Имало едно време, в не толкова далечното минало, ( има няма 2-3 седмици ), в едно училище за магьосници, един клас от млади, любознателни  и своенравни ученици наречен Фейрис.
     Един ден, отегчени от скучните домашни и непрестанното мрънкане на професора по анатомия на Осмокрили Г-н Тинкълстийн, момичетата-феи получиха неочаквано добра новина.
- Екскурзияяяяяя – извикаха всички в един глас.
Бяха толкова въодушевени от предстоящото приключение, че половината си забравиха магическите пръчици, а другата половина въобще не помнеха къде са.
- Вижте, това е нашият влак – с ентусиазъм сочеше Джейн.
Когато влакът потегли от перон 2 и 3/4, във вагона на нашите приятелки цареше истинско бедствие – една танцуваше върху седалките, друга пееше на някакъв странен език, а останалите мятаха пръчки наляво и надясно, като правеха всякакви чудати същества, които създаваха страшен безпорядък.
- Хей, какво става тук? – като гръм от ясно небе се появи класната ръководителка Г-жа Уотърс. – Да не се намирате на панаир! Ако не престанете веднага ще ви изпратя да измиете всичките 8569 чинии в мазето на Академията.
- Ние... само...  –  започна да заеква Шарлота.
- Шттт, да не съм чула и дума повече! – отсече учителката. – След две минути пристигаме.
- Ама, влакът току-що потегли?! – Таби учудено се обърна към останалите.
Все още разочаровани от необичайно краткото си пътуване, ученичките с неохота установиха, че се намират в някаква безкрайна пустош, в която имаше само едно единствено дърво. И тъкмо когато си мислеха, че няма по-голяма скука от това, дървото заговори с човешки глас:
- Хелоууу! Добре дошли в Меджик Ленд!
Всички с недоумение се заоглеждаха наоколо. Явно хилядолетното дърво съвсем си беше изгубило ума.
- Пфу, няма що, точно на нас ли се падна „най-интересното“ село  – с досада се фръцна Софи.
- Извинете, забравих, че вие всъщност не виждате нищо – закикоти се дървото. – Нима си мислехте, че ще ви пусна да влезете в града без да решите моята задачка-закачка?
Старото дърво затвори очи, а клоните му започнаха да издават странен шепот примесен със скърцане на ръждясала латерна:

През входа ще минеш,
ако теста преминеш:
Кажи ми сега,
без капчица лъжа,
колко точки има
калинката ми любима?

- Аз знам отговора – заподскача Бети.
- Туу, не спря да се перчиш с ясновидските си способности – сряза я Касанела. – Е, хайде казвай, какво чакаш.
- Калинката е жълта и няма точки.
- Верен отговор – потвърди дървото.
Преди ученичките да осъзнаят какво точно се случва, пред тях се появи невиждано, удивително творение на майката природа или не точно.
- Уауууу...  – Ехааааа...  – Това е... – Невероятно... – младите магьосници не можеха да повярват на очите си.


- Мисля, че глътнах муха – кашляйки, успя да продума Изейда.
- Защо не си затваряш устата по-често? – схапа я Лила.
- Моля за малко внимание, ако обичате! - Г-жа Уотърс се обърна към тях. - Момичета, аз бях до тук, вие трябва сами да се справите с всички предизвикателства през следващите два дни. И помнете, утре точно по залез слънце ще ви чакам на това място и ако дори една от вас закъснее, селото ще се затвори отново и вие ще останете вътре. А пък аз ще си помисля, дали да пратя някой да ви прибере.
- Шегува се, нали? – Авален погледна въпросително останалите.

     Озъртащи се във всички посоки, нашите героини бавно се отправиха към вътрешността на приказно красивото градче. През целия път не спираха да спорят накъде да тръгнат, една искаше да обиколят шарения лунапарк, друга да язди жаби в небесното езеро, а трета пък си беше заплюла вълшебната гора с розовите водопади. Имаше толкова много за разглеждане, а толкова малко време. 
- Сетих се, ще се разделим – скочи Изабел.
- За първи път да предложиш нещо толкова „гениално“ – сряза я Поля.
Мишел погледна часовника си.
- Добре, значи е решено. Сега е събота, а часа е... 10.30? Но как, нали влакът потегли в 10.29ч. Нещо не е наред?! Сигурно часовникът ми е спрял. Някой да ми каже колко е часът.
- 10 и половина... – 10 и половина...  – потвърдиха с изненада повечето.
- Чудесно, всички часовници са спрели, и сега какво ще правим? – затюхка се Елиз.
Тогава Енилда извади старият часовник, подарък от леля ѝ, който не сваляше от врата си. Отвори капачето и с недоверие погледна часа. Показваше 10.38, но това, което я озадачи най-много беше факта, че стрелките се движат нереално бавно. 
- В такъв случай, дали наистина денят е събота?... – Ами, ако сме изпуснали срещата с класната?... – Ако останем тук завинаги? ... – паниката бавно започна да настъпва в редиците на иначе така самоуверените ученички.
- Престанете! – кресна Жаки – Сега най-важното е да не се паникьосваме и да успеем да разберем кой ден е. А това няма да стане, ако постоянно се заяждаме. Трябва да работим заедно, като екип, само така имаме шанс да се справим с това изпитание. Ще обединим силите си, защото всяка една от нас притежава уникални способности.
За първи път, откакто бяха избрани от синята пелерина и влязоха в дома на Фейрис, всички момичета закимаха в знак на съгласие. Решиха да се отправят към най-близката странноприемница и да помолят за помощ. Но когато влязоха в кръчмата, с изненада установиха, че там няма никой. 
- Какво става? Къде изчезнаха всички? – зачуди се Лила.
- Сигурно злата кралица Злобила ги е омагьосала – по детски се опита да се пошегува Джейн.
- Привет, малки, сладки и невинни магьосничета! – изведнъж иззад бара изскочи едно доста смешно джудже с брада, която се влачеше по пода. – Ако искате отговори на въпросите си, последвайте пътеката от книги.


Дали джуджето не искаше да им намекне нещо? Като излязоха навън се оказа, че пътеката беше точно пред тях. Тръгнаха внимателно по старите и толкова ценни издания, като се стремяха да не ги повредят по никакъв начин. След по-малко от десет метра обаче, пътят се разделяше на три и всяко разклонение поемаше в различна посока.
- Ами, сега накъде? – попита Бети. 
Незнайно защо, ясновидските ѝ способности не работеха. Може би в този омагьосан свят, където времето е спряло, всеки можеше да ги използва само по веднъж.
- Вижте, има някаква указателна табела! – посочи Таби.


Без да изчака и последната дума, Авален обърна камъка. Стрелката се въртеше толкова бързо, че със сигурност можеше да получиш вертижен синдром.
- Магнитна е, мога да я спра! – излезе напред Шарлота.
Само с едно движение на ръката си, тя закова въртящото чудо по средата. Продължиха напред. А в края на каменната пътека, обсипана с безброй чудно красиви цветя, които се променяха с всяка стъпка на момичетата, се откри най-невероятната часовникова кула, която бяха виждали през живота си. На върха, голям златен часовник висеше във въздуха и отмерваше времето:

           

- Времето е реално, погледнете секундите! Минали са два дни почти неусетно. Но все още имаме шанс да се върнем навреме. Днес слънцето залязва точно в 17 часа и 17 минути. – Изейда имаше изключителни познания по астрономия.
Момичетата-феи се запрегръщаха щастливи и с песен на уста се отправиха към познатото място на срещата.

... И също като корените здрави на дървото вечно,
не ще ни спрат, защото заедно работим безпогрешно!...




---------------------------------------------------------------

 Вървях по покритото с бяла плътна пелена възвишение и мислех за него. Щях да го срещна от другата страна на хълма и лицето ми изглеждаше бледо, а снегът блестеше на яркото утринно слънце и изгаряше откритата ми кожа... Ще се осмеля ли да му кажа всичко, преди да посегна безжалостно към ножа? Бяха минали много люти зими от последната ни обща братска среща. Не знам дали си въобразявах, но кръвта във вените ми кипеше горещо. Помня още студените му сини очи, като с кинжал пронизваха плътта ми, отвърнах хладно на погледа му устремен и го оставих да гледа гърба ми...

Бях почти изкачила върха, когато снега под краката ми свирепо се разтресе и някакво странно бучене, като от вой на вълци в ушите ми се разнесе. Не знаех какво става, докато не започнах по склона да се пързалям. Изведнъж всичко се завъртя и разбрах, че в снежен капан се търкалям. Усещах как бялата студена шир ме прегръща в своето мразовито одеяло. Опитах дълбоко дъх да си поема, но лед обгърна дробовете ми изцяло. Какво по дяволите стана? Нима това беше краят? Ще го видя ли пак? Внезапно наоколо всичко утихна и земята потъна във мрак...

Бях загубила тежката си раница при дългото ми безпаметно падане. Единствено дръжката на острието безмилостно блестеше в ръката ми. Не виждах нищо, сгуших се в дебелото зимно палто и тихичко запях. Не усещах нозете си и за топлината на дома си мислено копнях. Останала без сили, надежда и глас започнах бавно съзнание да губя, две силни ръце ме изтеглиха от бездната малко преди да се погубя. Събудих се в топлата му прегръдка, с лекота ме носеше към брега, а последното нещо, което помня беше камата, която потъва в снега...



---------------------------------------------------------------

Здравей, мое Бъдеще сладко!
Какво ли от теб да поискам?
Аз имам от всичко по малко,
не смея и теб да притискам.

 Мечтая за къща в Балкана
с голяма и цветна градина,
с веранда от слънце огряна
и нощ като черна коприна...

 Мечтая за изгреви в златно,
аромата на кифли с кафе,
смеха на децата в утрото хладно,
целувка гореща, любящи ръце...

 Мечтая за кървави залези
с музика, танци и вино.
Да нося докрай старите белези,
като дар от момчето любимо.

 Мечтите се сбъдват понякога,

когато тъй силно ги искаш,
затуй, мое Бъдеще сладко,
чакам при мен да пристигнеш.



---------------------------------------------------------------

 - Благодаря... ъъъ... много благодаря... ъъъ... ( мълчание )

 Опитвам въздух дълбоко да си поема и да забравя за проблема,
само мисли реят се в главата, а не излиза дума от устата...
"Нали съм с роклята блестяща, защо ли не изглеждам подходяща?
И не обичам всички да ме зяпат така, в земята ще потъна на часа..."
Усещам как изгаря ми ушето и капки пот избиват по вратлето...
"Дали да не избягам от това унижение?!? Боже, какво съм падение...
Стегни се Ева, поне за минута, кажи две думи на хората тука!"
И преди да загубя съзнание, успях да изрека следното признание:

 - Мили Коледни Еленчета и вие Форумни Лауреатчета,
бъдете все така прекрасни, щастливи, влюбени, опасни!
На скъпите ни Снежни Човечета, Баба Коледа и Снегоръчка,
благодаря ви от сърце, за вас гласувам с двете си ръце!!!
И не спирайте да мечтайте в нощта, на Коледа се случват чудеса!!!
( Упс... Каква беше тая глупост велика?!? - утре всеки ще се пита... )

 В този миг светлината взе да затихва и се изсипах като тиква...
Последни думи ... пляяяс ... - Ева напусна кораба ... тряяяс ...


------------------------------------------------------------

Белобрадият старец през комина слезе,
с канелени бисквити и млекце се поглези.
В тъмната стая своята шапка оправи
и всички подаръци под елхата постави.
Едно специално пакетче някой щеше да отвори,
надписано с три златни буквички отгоре. 
И тъкмо да тръгне по пътя си да продължи, 
някакво приятно усещане в него се появи.
Ярко проблясване вниманието му привлече: 
"Здравей, мило момиче!" - с усмивка изрече... 
Коледната звезда на върха на елхата блестеше, 
а на канапето в хола Ева тихичко спеше...





------------------------------------------------------------
Той влезе в тайните ми покои вечерта преди коронацията ми.
Коленичи пред мен и нежно постави розата в скута ми.
Бях само на осемнайсет и сърцето ми биеше лудо.
Осъзнавах, че този кратък миг заедно е истинско чудо.

Трябваше да се омъжа за Хенри веднага след церемонията.
Брак между клановете, който да укрепи трайно империята.
През тази последна нощ не успях да затворя очи.
В мислите ми беше само рицарят на мойте мечти.

Останах на трона три десетилетия в мир и благоденствия 
и десет дълги години изпълнени със страшни кръвопролития.
Взех трудни решения на моята крехка възраст за Кралица.
Решения, които ме направиха властна, силна императрица.

Зад гърба ми неизменно стоеше рицаря с мантия бяла.
И четири феи-магьосници обединили в крилата си клана.
В последния си земен ден повиках верните ми елфи:
- Като кентаври с него в горите гъсти ме пратете!

Така завършва моята история за рицари и феи.
А вие дерзайте за любовта, за живота и розите Бели!

------------------------------------------------------------

Белият рицар гордо своите доспехи сложи,
на колене пред своята бяла кралица роза положи.

Кралство Album с живота си смело защитава,
на всеки враг на короната без страх отмъщава.

Ала тайно в съня си за своята дама мечтае,
но уви забранената, невъзможна любов това е. 

Начело на белият "Клан рози" тя е избрана, 
а с острия меч, той, нейната вярна охрана. 

До смъртта си ще служи на Бялата Слава, 
чистото му сърце навеки ще се възхвалява! 

На светлият рицар храбър туй е съдбата 
в името на любовта си да брани страната!

------------------------------------------------------------

Живяло някога в къщурка малка,
сиво мишле със своята майка.
С плетена шапка и синя торбица,
излизало вечер да дири храница.
Коричка хлебче, сиренце бяло,
торбичката вехта пълна изцяло.
Веднъж при своята зимна разходка, 
намерило стара дървена лодка. 
От тогава тайничко мечтае пред елхата, 
да може да пусне лодката в реката. 
Но как да стигне толкова далече, 
малкото мишле със шарено елече. 
Един ден, загубило всяка надежда, 
усетило как къщата в ляво се свежда. 
От кръглото прозорче носленце подало, 
че всичко навън се движи видяло. 
След време и път караваната стара 
и тясната миша къщурка побрала, 
дошла на брега на това синьо море, 
за щастие на малкото сиво мишле...

 Каква поука на таз история да сложа,
да не взема пък да се изложа 😊
Не спирай да мечтаеш във нощта!
На Коледа се случват чудеса!



-----------------------------------------------------------

Ти тръгваш, не мога да те спра,
така решихме - без лъжа.
Само луната свети в нощта,
дори и тя се сбогува с любовта.
Ще мине време, ще простя,
по пътя си трънлив ще продължа...
А късно вечер някъде в съня, 
прокрадва се една мечта, 
за нещо истински красиво 
от болката в сърцето се родило. 
Казват, че било женска интуиция. 
Не знам за тази дефиниция, 
но сякаш зная, че това сияние 
е моето последно наказание... 


-----------------------------------------------------------

Не само две лета а трето се изниза,
а аз съм още с твойта стара риза...
Че все тъй ме желаеш не отричаш
и с имена на плодове да ме наричаш.
Таз твоя весела безгрижност обожавам,
със теб до сълзи пак се забавлявам.
Чаровната усмивка никога не сваляш, 
таз дето ме омая без да знаеш. 
И колкото и време да минава, 
нашата любов все по-гореща става. 
Макар и с малко мръсно подсъзнание, 
оставаш мое сладко наказание...


-----------------------------------------------------------

Съдбата отново намеси се в Рая,
спаси ме от грешката стара.
Когато слепи очите оставаха,
тя пак ми приготви отвара...

Обичаш ли силно, няма го разума,
сърцето не мисли, то те предава... 
Съдбата е тази, която безсрамно 
раздава по два, три шамара... 

Някой ден от любовна измама, 
неусетно затънал в блатата, 
се събуждаш с болка от ляво 
в новия филм на съдбата... 



-----------------------------------------------------------

Събуждам се, защото те обичам...
В очите ми са твоите очи...
И в мислите си пак към тебе тичам...
В сърцето ми е твоето сърце...

Прибирам се, защото те обичам...
Ръцете ми са в твоите ръце... 
Щастлива пак до теб заспивам... 
Телата са в любовното море!


-----------------------------------------------------------

Защо са в сълзи твоите очи,
защо сърцето ти е пълно с мъка?
Защо целувката горчи, 
защо усмивката помръква?

Нима не знаеш, че обичам тез очи
и твоите сълзи ме водят до полуда... 
Нима не вярваш в моите мечти, 
че таз усмивка толкоз ми е нужна!


-----------------------------------------------------------

Назад остана циганското лято,
напомнящо за слънчевите дни
и сладка мъка от любовен трепет,
преди изцяло да се застуди.

Запомних те такъв чаровен,
с трапчинка лека, с парещи ръце... 
Една красива лятна авантюра, 
приятен мъж с усмивка на момче... 

А може би не си забравил, 
за кратките ни страстни часове. 
Съзнаваш ли, че спомени остави, 
със аромат на диви плодове...


-----------------------------------------------------------

За смелите мъже които имах,
за цялата любов която дадох!
За слънчевите дни на луда младост
и многото пропуснати мечти от плахост!
За вечерите ми без никакво оплакване
и тихите ми нощи на очакване!
За хилядите мигове на радост 
и скритите сълзи в момент на слабост! 
За този дето ще остане до последно, 
герой на мойто писане поредно! 
За милите ми жестове получени обратно, 
за всички тях ще пия многократно!




-----------------------------------------------------------

В модерния ни грешен свят на суетата,
избрах да изиграя положителен герой.
С усмивка гордо влязох във войната
и мислех да спечеля битката без бой...

Опитах се със зъби и със нокти,
вятърните мелници да боря, 
със ценности и идеали кротко, 
не можех злост и завист да съборя. 

Подложена на злобни чужди погледи, 
приятели в кавички зарязах по средата. 
Реших напук на всички хорица отровени, 
с достойнство да изляза от играта.





-----------------------------------------------------------

Любовта траела месеци казват,
а голямата две, три години,
но великата веднъж те наказва,
преобръща живота завинаги.

Ще го срещнеш по пътя си някъде,
този мъж за когото умираш, 
този мъж без когото си никъде 
и без който не можеш да дишаш... 

И когато до тебе го няма,
ще се питаш къде ли е смисъла, 
да живееш живот във измама 
от фалшиви усмивки орисана. 

Някой ден като стигнеш до края, 
омърсена от всякакви видове, 
този мъж ще те чака в безкрая, 
като рима от пролетни стихове.


-----------------------------------------------------------

Запали ми сърцето без да знаеш,
горя от нови чувства неизказани.
По алените бузи пак ще ме познаеш,
изричам само думи преразказани...

Не мога да се крия вечно сред тълпата,
ще трябва да изляза някога на светло. 
Дали ще бъда в твоите очи жената, 
представата за щастие неземно? 

Живея сякаш още по течението, 
главата ми е пълна с блянове ненужни. 
Треперя рано сутрин от вълнението, 
че ще опитам пак от твойте устни... 



-----------------------------------------------------------

Напук и втората година се изниза,
през прозореца и пролетта навлиза.
С аромат на дъхавите минзухари
и младите листа във тучните ливади.
А времето така безмилостно минава
и само спомени от лудата любов остават...
Една любов преминала през бури,
способна с огъня си всичко да разтури. 
За нея казват, струва си да се живее, 
за нея малкото сърце така копнее... 
А помниш ли в онази първа нощ, 
как тишината можехме да режем с нож 
и нищо май не се получи, 
но някъде там любовта се случи...


-----------------------------------------------------------

Притисках ли те твърде силно вчера,
че да решиш да тръгнеш толкова набързо?
На масата останала е снощната вечеря,
а аз отчаяно ругая по глупавата моя дързост.

Но вместо да си взема някаква поука,
започвам да преследвам невъзможното... 
Намирам си и мъничка пролука, 
за да те срещна тайно в тъмното. 

И тъпо е да мисля, че пак ще бъде същото, 
но въпреки това греша отново и отново... 
Надеждата ми да те видя пак пред къщата, 
убива шанса ми за нещо хубаво и ново...


-----------------------------------------------------------

Душата ми пристанище на мисли,
натрупани във ъгъла стояха си стаени.
Не можех гласно да извикам с думи,
емоции отминали събирах уморени.

Добър приятел някога ми каза -
от малките човеци, че съм подменена. 
Безмълвието трови ме като проказа, 
разкъсва всякоя душа употребена.

Намерих смисъл в листа бял 
и чакам рамо за да се отпусна. 
А той ме търси вече, туй го знам, 
събраните въздишки да почувства...


-----------------------------------------------------------

От утре ще бъда различна жена!
Ще нося изгладени дрехи и ниски обувки.
Ще хвърля в боклука омразната къса пола,
високите токчета с розови джувки.

От утре ще бъда по-скромна жена!
Ще спра да се смея на глас тъй цинично. 
Ще махна и пошлото ярко червило, грима, 
ще бъда прилежна, за мен тъй нетипично. 

От утре ще бъда по-фина жена! 
Ще спра да си ям шоколадчета скришно, 
ще ходя на фитнес, на йога, масаж 
и няма да споря със никой за нищо. 

От утре ще бъда добрата жена! 
Няма да пуша, да пия, ще бъда прилична. 
Ще спра да затръшвам вратата в яда, 
от утре, но днес ще съм просто първична...


-----------------------------------------------------------

Ти си прекрасно вдъхновение,
заседнал в мойто полезрение!
Очите ми не могат друг да виждат,
а устните за тебе се усмихват...
Заради теб на листа чисто бял
изниква слънчев, цветен океан,
от думички с любов изречени 
и с твоите мечти преплетени. 
Ще бъдеш ли и утре муза моя, 
преди да свиеш бързо зад завоя? 
Че някогашното сърце замряло,
сега до болка теб е опознало. 
За теб рисувам тази валентинка, 
направена като красива детелинка.


-----------------------------------------------------------

Реших еликсир да приготвя
от капчици чиста роса,
за всеки да има по нещо,
в шишенцето синя вода.

Две щипки с надежда поставих,
от слънцето взех топлина, 
лъжичка щастие също добавих 
в коктейла ми с цвят на дъга. 

Любовта за накрая оставих, 
че исках две шепи да сложа... 
За малко почти я забравих, 
в стремежа си всичко да вложа. 

Разбърках съставките нежно,
с усмивка затворих сместа... 
Дарявам бурканче надежда, 
за младост, любов, доброта!


-----------------------------------------------------------

Неделя е денят и още по пижама,
прозявам се в леглото на топло под юргана.
Усмихнато момче до мене е заспало
и помня как в нощта погълна ме изцяло.
Събужда се земята от слънцето огряна,
със сънени очи поглеждам океана.
Ухаещо кафе и кифлички със сладко, 
докосват сетивата ми дори за кратко.
Вълшебна музика се носи в тишината, 
може би са птичките, посрещащи зората. 
Така минава утрото, със чувство на наслада 
и влюбено лице ме чака за награда. 
Прекрасната картина на всеки пожелавам, 
Описана с усмивка, любов ви обещавам!


-----------------------------------------------------------

Пристига нощната мотриса
и пак те търся във тълпата,
на дим ужасно замириса
и шеметно потегли влака.

Изпратих всички хора в тъмнината,
но никъде не зърнах твоето лице, 
снегът напомня ми за самотата, 
а студ сковал е моето сърце... 

Дали не чаках твърде дълго, 
да се завърнеш тук незнайно от къде? 
Мечтите ми за теб са въглени, 
захвърлени във бурното море. 

Премръзнала... от болка остаряла, 
дори не мога вече да заплача, 
за стотен път обхождам гарата, 
и утре пак ще чакам в здрача...


-----------------------------------------------------------

По тъмното прибирам се пияна,
така ужасно закъснях...
И чувствам се сама и неразбрана,
от скитане напълно полудях.

А в къщи кой ли ще ме чака,
та аз не ставам за обичане!
Звездите само светят в мрака,
а краката ме болят от тичане.

На стълбите запалвам си цигара,
дима издишвам смело в тишината
със болката от тази изневяра,
превърнала ме в роб на суетата.

Къде ще бродя утре пак не зная,
отровена съм вече от лъжа
и май е време тук да сложа края
и да забравя за фалшивите лица.



-----------------------------------------------------------

В един ужасно топъл юлски ден,
той бързаше замислен и студен.
А беше влажно и така горещо,
миришеше на дъжд и още нещо...
За миг погледна някъде в далечината
и сякаш спря да се върти земята.
Едно създание с божествен смях
пристъпваше облечено във грях.
"Ева" – прошепна тихичко жената.
За него бе напълно непозната.
Наопаки света му преобърна -
"Със нея в Рая ще се върна!"
И цяла вечност мина да се осъзнае,
желанията си бушуващи да обуздае.
От срещата със Ева бе сразен,
а беше ден така обикновен...



-----------------------------------------------------------

Живяло там във малкото селце
едно момче със своето мече.
Не знаело ни тати нито мама
и що е то лъжа или измама.
И въпреки живота му суров,
помагало на хората с любов.
А те отвръщали му за това
със топла супичка и доброта.
Веднъж във селото дошли мъже,
отвели с тях и малкото момче.
Не можело там вече да живее,
а трябва в дом с децата да се смее.
Но те със него лошо се държали,
приятеля му мечо чак съдрали.
Затуй избягало само в нощта,
да търси пак доброто по света.
За малко щастие то ще се бори
и злото в хората ще иска да пребори.
А вий оглеждайте се във дъжда
за малкото момче с мече в ръка...



-----------------------------------------------------------

Предадох се в ръцете ти отдавна -
не помня вече от кога.
Държиш ме оттогава без да падна,
часовника отдавна спря.

С теб сме все така на осемнайсет,
обърнали живота на шега.
На нашто място в без петнайсет
минавахме под пъстрата дъга.

Усмихваш ми се все така чаровен,
дори с прошарена коса.
Със стария червен пуловер
нагазил в свежата роса.

Приседнала до тебе все си пея,
от сутрин чак до вечерта.
Едва ли някога ще проумея -
дали излъга ме за любовта?



-----------------------------------------------------------

Преспи от сняг пак затрупаха двора.
Въртят се снежинки във кръг без умора.
Вятъра свири жестоко навсякъде,
врабчетата даже изчезнаха някъде...
Земята спи във снежно бяло одеяло
и стария орех побелял е изцяло.
Кучето сгушено на килима заспива,
а дървата пукат в камината сива.
Сякаш целия свят наоколо дреме
и мръзне в юргана на зимното време.
На фона на тази изящна картина навън
и тиха музика като от приказен сън,
две чаши с горещо какао изстиваха бавно,
две сенки на тъмно се сливаха плавно...



-----------------------------------------------------------

От този миг във който ме видя,
Улучи ме в сърцето най-нахално.
Куршума ти света ми залюля
и вече дишам само машинално.

Престъпно е това което правиш с мен
със поглед да убиваш мойта същност,
по малко да умирам всеки ден,
престъпна е и тази твоя външност.

И твоята усмивка е престъпна
със нея бавничко разкъсваш ми душата.
Как може да ме караш пак да тръпна
и тихо да очаквам срещите ни в мрака?

А твоите  ръце са тъй греховни,
със всеки допир - белег от изгаряне.
И сините очи безспорно са виновни,
осъден си за тежко престъпление!



-----------------------------------------------------------

Дали си все така обичан,
тъй както беше през деня,
когато чакаше да те попитам -
Къде ще скитаме в нощта?

Дали си все така обичан,
тъй както беше вечерта,
когато искаше да се събличам
и сгушени да гледаме дъжда?

Дали си все така обичан,
тъй както беше у дома
и скришно си ме наблюдавал,
как спя с разрошена коса?

Дали си все така обичан,
или отново мислиш за една,
таз дето следваше те неотлъчно,
но вече е на другиго жена...



-----------------------------------------------------------

Не си мисли, че на върха е лесно
и като спиш в копринено легло,
ще те обичат безрезервно
или преструвайки се би могло.

Живота се променя за секунда,
не ритай кучето захвърлено в калта,
че утре, като него по принуда,
ще чакаш някой да ти подаде ръка.

И този някой може да е грешен,
но в твоите очи ще бъде Бог.
Добър не означава да си смешен,
раздавайки по мъничко любов!



-----------------------------------------------------------

Прибирам се, а пак съм там,
разхождам се във твойто подсъзнание.
А ти си вечно неразбран
и търсиш пак за грешките си оправдание.

В главата ти съм рошава, пияна
и боса тичам си по пясъка.
От светлина усмивката обляна,
не можеш ли да ме изтриеш с крясъка?

А вместо туй ти дрехите ми късаш жадно
и нямаш сили да се обуздаеш.
Не можеш да ме имаш тъй нахално,
без малко и душата да ми опознаеш!

Мечтаеш ли си да ме имаш цялата
и голи да посрещаме зората?
Тогава спри с фантазиите, скачай в ямата
и утре ще се срещнем в надпреварата.



-----------------------------------------------------------

Представата за мен ти е погрешна,
не съм добрата фея от съня ти.
В действителност съм много грешна
и мога да обсебя и дъха ти.

Дали отново ще поспреш до мен,
познавайки греховната ми същност?
Или ще ме подминеш засрамен,
от дяволската ми и сладка външност?

Е, идваш ли със мен или се колебаеш?
Ще разруша мечтите ти на хиляди парчета.
И милион прекрасни феи да си пожелаеш,
дали пък ти не си от лошите момчета...?



-----------------------------------------------------------

Когато мислиш, че живота е прекрасен
и замъци строиш с човек любим,
в един миг всичко се стоварва -
света ти се разбива, изчезва като дим.

И вместо да опитваш бедата да поправиш,
събирайки парчетата разпръснати безчет,
че казват счупеното носи щастие,
но не назад, а тръгвайки напред.

С червен конец заший сърцето,
така, че то по-малко да боли,
вдигни глава и отмести пердето,
затварящо и двете ти очи.

Ще видиш, че съдбата ти подсказва,
да крачиш смело най-отпред.
По пътя някъде той ще чака,
заслужил е да бъде с теб!



-----------------------------------------------------------

Навън е тъмно, пак си сам
и само някакъв щурец се чува.
От чашата отпиваш неразбран,
а тя отново някъде пирува.

Ще имаш ли повторно в нея вяра,
след тежките обидни номера?
Преглътнал си поредна изневяра
на безсрамната ти хубава жена.

Дали ще имаш сили да се справиш
и да забравиш невъзможната мечта?
Не е ли по-добре да се изправиш
и да посрещнеш любовта!

А може би тя е тъй голяма,
че ще попиташ Бог - къде ли е била?
Тогава вярвай ще откриеш смисъла
на истински красивата Жена!

Със тези мисли в миг заспиваш,
щурчето нейде пак си пей,
луната нова ще сънуваш,
за тебе знай отново ще изгрей...



-----------------------------------------------------------

Преди да тръгнеш помисли,
ще можеш ли обратно пътя да намериш.
Рискувайки прекрасните си бъдещи мечти,
дали ще бъде там ако се върнеш?

Нима сега не си щастлива?
Оглеждайки се в истински очи
и всеки ден като го преоткриваш,
отново влюбена си до уши.

А утре знам ще те разочарова
със някаква безумно глупава лъжа,
но ти не слушай чужди хора,
ще плащаш за решението си сама.

Нима света е безпогрешен
и въпреки, че днес обидено тъжиш,
безкрайно много го обичаш
и малките му грешки можеш да простиш.

За туй за миг се обърни преди да си заминеш
и виж невидимите му от любовта сълзи,
че слабостта си той пред тебе няма да покаже,
но тръгнеш ли сърцето му ще изгори!



-----------------------------------------------------------
На заем взела съм ти мислите,
подлагам ги във моя полза на промяна.
Не чаках одобрение от другите,
усмивката си давам във замяна.

На заем вземам ти и добротата
от топлите очи си черпя щастие.
Не знам дали ще падна на земята,
предавам се в ръцете без участие.

На заем взела съм ти силата
и мъжкото ти рамо ползвам си безсрамно.
Не мисля много за отплатата,
предлагам ти сърцето си огромно.

На заем вземам за последно чувствата,
играя си със тях ужасно безпощадно,
оставяйки се да ме завладееш цялата
във твоите обятия ще се погубя бавно.

И пак на заем взела съм си всичко,
без страх живота си изцяло преобръщам.
Безплатно казаха ми няма нищо
и после тръгвайки ще връщам...



-----------------------------------------------------------
"Прекрасна си" – шепнеше ми нежно ангела:
"Върви, кажи му чувствата без страх".
"Не се разкривай" – отвръщаше веднага дявола:
"Разбити ще са пак мечтите ти на прах".

Две малки крачки и отново колебание,
замръзнаха краката ми без грам кураж...
Дявола измъчва грубо моето съзнание -
"Не се излагай скъпа, че ще си тръгнеш без багаж".

"Не можеш да отлагаш, направила си избора.
Добър ли е, или е лош, ще трябва да опиташ".
"Върни се мила - ще бъде той поредна авантюра,
от болка и страдание обратно ще залиташ".

"С голямата любов умират само смелите,
преследват щастието си достигайки до ада!
Нима предпазвайки душата си от нараняване,
ще бъдеш ден и нощ сама на вечна клада..."

А вятъра на гарата пронизва ми лицето -
Какво да правя? Не мога да се върна, не и в този час...
Една усмивка беше нужна на сърцето,
да тръгне с него без да чува ничий глас...



-----------------------------------------------------------
Една любов от мрежата излезе
и в сънищата тайничко навлезе.
За теб на всички исках да разкажа
а чувството не можех да покажа.
Зарази ме с цветното си настроение...
Обичам те – това е крайното ми мнение!
Приятелите твоята усмивка виждат
и често даже малко ти завиждат.
Има ли причина да те искам?
В ръцете си сърцето ти да стискам?
Понякога си сляп и безразличен.
Понякога дори и мъничко критичен.
Но утре пак във тебе ще се сгуша,
съмнението ти с целувки ще запуша.
Докажи че мой ще си до края
и ще ти донеса парче от рая...



-----------------------------------------------------------
Какво да правя като толкова обичам
по улиците прашни с теб да тичам.
Обичам да се къпем голи във реката,
докато съвсем измръзнат ни краката.
Да скитаме сред царевицата в полето
докато със мрак покрие се небето.
Обичам да танцуваме до късно през нощта,
докато останем и без дъх от любовта.
Обичам да те виждам тайно във съня
със алено червена шапка на цветя.
Да носим смешни тениски с петна,
докато смеем се на хорската мълва.
Да хвърляме големи бомби от балони,
докато с децата си играем като клоуни.
Да скачаме със бънджи от скалата,
докато адреналина ни избухва във главата.
Какво да правя като толкова обичам
през твойта лудост вечно да надничам!



-----------------------------------------------------------
Ти – прибираш се пиян от суета.
Аз – чакам те до късно вечерта.
Ти – предизвикваш ме да те докосна.
Аз – не искам вече да те пусна.
Ти - не спираш да ме галиш през нощта.
Аз - превръщам сънищата ти в мечта.
Ти - даряваш ме отново със наслада.
Аз - поднасям ти поредна изненада.
Ти – пътуваш вечно по света.
Аз - със теб се чувствам у дома.
Ти – отново стопляш ми сърцето.
Аз – изстрелвам те в облаците на небето.
Ти и Аз и в друг живот пак ще се срещнем.
Ти и Аз в щастие и болка ще посрещнем!



-----------------------------------------------------------
Защо усмивката угасна,
приятелю на ведрото лице?
Защо във тази лудост бясна,
изсъхнаха и твоите криле?

Къде са нощите безгрижни?
Танцуваше безспир до сутринта.
Защо живота се погрижи,
да ходиш със приведена глава?

Кога отново ще изгрее
слънцето в скованото сърце?
Надеждата отново да разсее
северните бурни ветрове...



-----------------------------------------------------------
Квартално кафене, аромат на курабийки,
една жена във ъгъла седи
привлича погледите на новодошлите.
И без да вижда никой от кафето си отпива,
защо ли толкова тъга излъчват и очите.

Мъжкото предателство сърцето е разбило
и всякаква надежда за прошка е убило.
От спомена за срещата потръпва цялата
със нож пронизват двете думи при раздялата.
„Обичам друга“ – успял е само да и каже,
и цялата и хубост без капка жал той да накаже.
Не вярва тя, че друга обич ще получи
и чужди устни с толкова любов ще вкуси.
Но някой мъж за нея ще попита,
косите и с ухание на маргаритки ще опита.
Ще целува до полуда изящното и тяло,
за страст и нежност отново закопняло.
Ще държи в ръцете си неговия ангел,
а той ще гледа отстрани, но само като зрител!



-----------------------------------------------------------
Във тази нощ върховно кратка,
докосваш устните в целувка сладка.
Усетих дишането учестено,
познах и чувството ти устремено.
В главата ми танцуват мисли бясно,
във твоята прегръдка е опасно.
Ръцете ти треперещи и потни
флиртуват с дрехите ми мокри.
Тупти сърцето в ритъм бесен,
въздишка, стон - така отнесен.
Въздуха изгаря до червено
от емоции избухва мигновено.
Превзел си ми душата вечерта
и тръгваш пак на сутринта...



-----------------------------------------------------------
Вълшебна нощ - луна, звезди и сласт,
вода кристална – две тела горят от страст...
Легло им е тревата мокра,
небето тяхната завивка топла.
Завихря ги света в тоз сладък грях,
превръщайки задръжките във прах.
Прегърнати преплитат свойте длани
в стенание от сладостта обляни.
Потъват в тишината пламенни и голи,
потокът само нещичко ромоли.
Душите им - отнесени в любовната игра
танцуват със светулките до сутринта.
В такъв разкош посреща ги зората.
Пристига и денят, огрян от красотата!



-----------------------------------------------------------
Любов сияйна появи се на света,
преобърна ти живота на мига.
Едно красиво, нежно същество
погуби всяко твое мъжество.
Огромно щастие изгаря ти сърцето,
от плът и кръв докосва те детето.
Това съкровище така безценно
по твойте стъпки тръгва непременно.
Със дрешки прашни все по улицата тича,
на теб безкрайно много тя прилича.
С коси от злато и въпроси чудновати,
една е тя принцесата на тати.
Какво си мислеше? – забравил си почти,
погледнат ли те сините очи.
Дали достатъчно е простичко благодаря,
че Господ те дари със дъщеря!



-----------------------------------------------------------
Виждаш ли? – събуждат се цветята
от топлата прегръдка на нощта,
за да разцъфнат във косата
със пъстра феерична красота.

Чуваш ли? - славей пее във далечината,
посреща утрото им със криле.
Рисува слънцето дъгата
в безброй различни цветове.

Досещаш ли? – ухание се носи от тревата,
пчелите даже радостно жужат.
Танцува от любов жената
и всички празника им честитят!



-----------------------------------------------------------
Молитва нежно шепна във нощта
за моите звездички в небесата,
защото знам, че утре сутринта
любов и радост праща им зората.

Свещичка златна паля в тъмнината
за хилядите малки чудеса,
дарила ни със благодат земята
със всяка капчица роса.

За теб приятелю е таз молитва,
за твоите безбройни страхове.
Съдбата пак ти се усмихва
напук на всички грехове...



-----------------------------------------------------------
В света си срещнах и тъга и болка,
но никога не сведох аз глава,
защото слънцето измести облака
и ме обгърна в светлина.

Не знам защо така реши съдбата,
За да ме срещне с любовта,
но всяко пъзелче в живота
има място в цветната дъга.

За туй заспивам със усмивка
във шарени чаршафи със крила
и сънувам в топлата завивка
огромни пъстри хвърчила!



-----------------------------------------------------------
Тя вечно скиташе в полето
с коси разрошени от светлина.
Той следваше я с колелото,
за да я срещне на върха.

Тя пак прегръщаше небето
с усмивка пъстра на уста.
Той все след нея до селцето,
докосвайки реалността.

Тя плачеше като дете голямо,
за всяка малка живинка.
Той свеждаше момчешко рамо,
за да утихне нейната тъга.

И тичат пак в далечината,
преследвайки големите мечти.
За тях е чужда самотата,
защото заедно са до зори...



-----------------------------------------------------------
Една сълза отронваш сутрин рано,
за твоите слънца далече от дома.
И пак отваряш туй сърце голямо,
за всички живи малки същества.

Прости ми мамо за тъгата,
за всички мои глупави бели,
за сребърните кичури в косата,
за хилядите ти тревожни дни.

Благодаря ти мамо за нещата,
направили ме днешното дете!
Благодаря за твойта грижа свята,
за нежните ти майчини ръце!

Една сълза отронваш вечер късно,
за твойте гълъбчета по света.
В съня потъваш неусетно,
с надежда утрешна за доброта...




-----------------------------------------------------------



Годината търкули се пияна -
от лудост и любов обляна.
Април юргана си отмята,
за да разцъфне пролет на Земята.
А ти съкровище до мен стоиш,
Защо не можеш да ми устоиш?
Може би доброто ми сърце
те накара да отвориш пак ръце...
А сякаш вчера беше като каза
за чувство странно на зараза.
От твоя извор вече пиех,
но пеперудите в корема още криех.
Усмивката ти прави ме красива,
за теб ще бъда пламенна и дива.
Дано и утре обичта ти да заслужа.
На тортата свещичка втора аз да сложа...




-----------------------------------------------------------
Ти си
За мен си слънцето в небето,
галещо ме сутрин със лъчи
и чувствам как изгаря ми сърцето,
отваряйки две сънени очи.

За мен си вятъра в полето,
рошещ нежно моите коси.
А как пронизва ми лицето
щом посоката си промени.

За мен вълната си в морето,
носеща ме властно на ръце.
Разбива се в брега и ето
превръщам се във пясъчно зрънце.

За мен луната си красива,
докосва устните ми във съня,
но в утрото отново се покрива
оставяйки ме да мечтая за нощта.

За мен си облачето бяло,
прегръщащо ме с пухкави криле.
Отваря свойто одеяло
и рея се в небесното поле.

За мен звезда си в небосклона,
пътя ми рисува в светлина.
Внезапно падне ли зад склона
загубвам се във тъмнина.

За теб не мога да забравя
дори далече по света,
защото всичко ми подсказва,
ТИ СИ магията на ЛЮБОВТА!!!



-----------------------------------------------------------
За теб е всяка моя мисъл
И пак живота има смисъл.
За теб е нежната усмивка
И всяка мъничка извивка.
За теб и слънцето изгрява
И в моите очи се отразява.
За теб от чувства аз преливам,
До тебе искам да заспивам.

Докосвам те, целувам те,
Усещам твоето сърце.
Събуждам се истински щастлива,
Защото ти си в моите ръце!



-----------------------------------------------------------
Нощта е майска и дъждовна, 
и вече чакам срещата греховна.
Дали ще дойде в този късен час?
Се питам аз почти на глас.
И нейде там в далечината,
съзирам аз усмивката позната.
Пристъпва той едва забележимо
с букетче розички - така неустоимо.
Привет – успявам само да отроня,
не мога хилядите мисли да прогоня. 
И въпреки тоз вятър хладен,
изгарям аз от погледа му жаден. 
Навежда се и плахо ме целува,
подтиквайки душата да танцува. 
Разбирам, че така ще бъде винаги,
сърцето ми пленено е завинаги...


-----------------------------------------------------------
Времето направо ме убива, 
и само тръпки ме побиват.
Душата също пита се – дали, 
а дъждът не спира да вали...
И ето идва пак нощта, 
а аз не мога да заспя.
В очите ми отново той сияе, 
и иска само мен да опознае.
В очакване и този ден минава,
но нашата любов крила ми дава.
Сърцето стене - няма да се бавя,
за този мъж аз всичко ще направя.


-----------------------------------------------------------
Намерих сините очи, 
в тях само топлина откривам.
И усмивката прекрасна 
с която всяка вечер аз заспивам.
Намерих мойто слънчево момче
и повече не ще унивам.
Защото въпреки далеч 
от него вечно ще отпивам.

Ще бъда ли в ръцете властни?
Ще вкуся ли от тези устни страстни?
Ще мога ли да устоя 
на чувствата бушуващи, опасни?
Не мога повече да питам. 
От всичко искам да опитам.
И все към него аз ще тичам, 
защото толкова ОБИЧАМ!



-----------------------------------------------------------
Къде са сините очи, 
в които губя се безследно.
Къде е усмивката прекрасна, 
даряваща ме с щастие неземно.
Къде е мойто слънчево момче, 
изгарящо сърцето ми ранено.
Къде остана толкова далеч 
и само лутам се безцелно.

Защо така копнея за ръцете, 
карайки ме цялата да тръпна.
Защо ли трудно е да дишам 
без да мога в него да надзърна.
Защо не мога да живея 
без тези истински очи.
И щастие не ще намеря 
без ти до мене да стоиш...













Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Публикации (Atom)