Лавината

Вървях по покритото с бяла плътна пелена възвишение и мислех за него. Щях да го срещна от другата страна на хълма и лицето ми изглеждаше бледо, а снегът блестеше на яркото утринно слънце и изгаряше откритата ми кожа... Ще се осмеля ли да му кажа всичко, преди да посегна безжалостно към ножа? Бяха минали много люти зими от последната ни обща братска среща. Не знам дали си въобразявах, но кръвта във вените ми кипеше горещо. Помня още студените му сини очи, като с кинжал пронизваха плътта ми, отвърнах хладно на погледа му устремен и го оставих да гледа гърба ми...

Бях почти изкачила върха, когато снега под краката ми свирепо се разтресе и някакво странно бучене, като от вой на вълци в ушите ми се разнесе. Не знаех какво става, докато не започнах по склона да се пързалям. Изведнъж всичко се завъртя и разбрах, че в снежен капан се търкалям. Усещах как бялата студена шир ме прегръща в своето мразовито одеяло. Опитах дълбоко дъх да си поема, но лед обгърна дробовете ми изцяло. Какво по дяволите стана? Нима това беше краят? Ще го видя ли пак? Внезапно наоколо всичко утихна и земята потъна във мрак...

Бях загубила тежката си раница при дългото ми безпаметно падане. Единствено дръжката на острието безмилостно блестеше в ръката ми. Не виждах нищо, сгуших се в дебелото зимно палто и тихичко запях. Не усещах нозете си и за топлината на дома си мислено копнях. Останала без сили, надежда и глас започнах бавно съзнание да губя, две силни ръце ме изтеглиха от бездната малко преди да се погубя. Събудих се в топлата му прегръдка, с лекота ме носеше към брега, а последното нещо, което помня беше камата, която потъва в снега...