Есенен уют

Уютно е тук да приседнеш до мен,

когато листата червено-оранжеви,

попаднали тихо в есенен плен,

рисуват вечери в злато обагрени. 

А ние притихнали, с чаша в ръка,

мечтаем за пролетни утрини...

В горещата вана, в три през нощта,

за дълго оставаме сгушени...

Как да живея

"Повечето от онова, което наистина ми е потребно, за да знам как да живея, какво да правя, как да се държа, съм усвоил още в детската градина. Ето какво научих там: 
Играйте честно.
Не удряйте хората.
Оставяйте нещата там, където сте ги намерили.
Не вземайте вещи, които не са ваши.
Извинете се, ако сте обидили някого.
Мийте ръцете си преди всяко ядене.
Изчервявайте се.
Топлите сладки и студеното мляко са полезни.
Живейте хармонично.
Научете нещо.
Измислете нещо.
Порисувайте.
Попейте.
Потанцувайте.
Поиграйте. Поработете… Всеки ден по малко.
Всеки следобед си поспивайте.
Когато сте на улицата, внимавайте дали не идва кола.
Дръжте се за ръце и вървете плътно един до друг.
Бъди готов за чудеса.
Помни малкото зрънце, което си посадил в пластмасовата чашка.
(Корените му отиват надолу, стъблото – нагоре, и никой
не знае как и защо, но и ние сме като него.)
Дори златната рибка, и хамстерите, и белите мишки,
и растението в пластмасовата чашка умират.
Ние също. Най-важната дума на света е: Виж!
Всичко, което трябва да знаем, е някъде там.
Ти си на този свят, за да се учиш."

                                              Робърт Фулам

Лабиринтът

Ела... приближи се... бързо... върви...

Следвай ме... тихо... гората не спи...

Крачка след крачка през гъста тъма...

Ще се върнеш обратно в лабиринта сега...

От къде идва този шепот? Нима вече е нощ? Как съм стигнала до тук? Защо съм боса и по нощница? И каква е тази странна пеперуда? О, не е пеперуда, по-скоро прилича на... фея?!? Май наистина полудявам!?
Бавно започнах да си спомням ужаса, който сполетя дома ми. 

Въпреки, че бяхме във война и баща ми беше на бойното поле, с майка ми се справяхме добре с продуктите от първа необходимост и бяхме щастливи. Селото ни беше малко и закътано в живописно планинско дефиле, скрито от лошите очи на врага. Често се разхождах до близката рекичка, обрасла с множество плачещи върби и винаги си намирах безценни за мен съкровища. Вече имах цяла колекция от всевъзможни ръчно изработени дрънкулки. В този привидно слънчев ден нещо беше по-различно. Клоните на дърветата сякаш се прегъваха в тъжен поклон и цялата планина ехтеше. Прибирайки се с поредното съвършено полирано камъче с цвят на кехлибар, долових необичайно силни викове откъм селото. Бедата ни беше сполетяла. Навсякъде се чуваха писъци, едни плачеха тихо, други крещяха от ужас и безсилие. Цялата войскова част на баща ми, заедно с всички мъже от селото, попаднала във вражеска засада и била разгромена. „Никой не е оцелял“ – хлипаше една старица. Майка ми беше съсипана, както и аз. Не знам как съм успяла да заспя през тази съдбовна нощ, но се събудих от задушаваща остра миризма на дим. За мама беше твърде късно... Оранжевите огнени езици изяждаха къщата ни...
Не спирах да тичам без да се обръщам назад. Само чувах неописуемият ад, който погубваше и последната останала частица живот в сърцето на Балкана. Войниците изпепелиха всичко.

Ела... приближи се... бързо... върви...

Следвай ме... тихо... гората не спи...

Крачка след крачка през гъста тъма...

Ще се върнеш обратно в лабиринта сега...

Ето пак този странен шепот... Съществото сякаш иска да го последвам?!? Къде ли ме води? 
Изящните му златни крилца пърхаха толкова бързо, че ме омагьосваха да продължа смело напред...

Премръзнала, боса, с разранени крака,

през лабиринта вървя и преследвам нощта...

Луната синкава пътеката ми осветява,

не чувствам болка, в тъмнината остава...

Две, три стъпки още... Близо ли е края?

В дълбокия мрак далече от Рая...