Елате със нас в чудният свят
на една завладяваща фейска история,
за дни споделени в приказен град,
объркани от шантава фантасмагория...
Имало едно време, в не толкова далечното минало, ( има няма 2-3 седмици ), в едно училище за магьосници, един клас от млади, любознателни и своенравни ученици наречен Фейрис.
Един ден, отегчени от скучните домашни и непрестанното мрънкане на професора по анатомия на Осмокрили Г-н Тинкълстийн, момичетата-феи получиха неочаквано добра новина.
- Екскурзияяяяяя – извикаха всички в един глас.
Бяха толкова въодушевени от предстоящото приключение, че половината си забравиха магическите пръчици, а другата половина въобще не помнеха къде са.
- Вижте, това е нашият влак – с ентусиазъм сочеше Джейн.
Когато влакът потегли от перон 2 и 3/4, във вагона на нашите приятелки цареше истинско бедствие – една танцуваше върху седалките, друга пееше на някакъв странен език, а останалите мятаха пръчки наляво и надясно, като правеха всякакви чудати същества, които създаваха страшен безпорядък.
- Хей, какво става тук? – като гръм от ясно небе се появи класната ръководителка Г-жа Уотърс. – Да не се намирате на панаир! Ако не престанете веднага ще ви изпратя да измиете всичките 8569 чинии в мазето на Академията.
- Ние... само... – започна да заеква Шарлота.
- Шттт, да не съм чула и дума повече! – отсече учителката. – След две минути пристигаме.
- Ама, влакът току-що потегли?! – Таби учудено се обърна към останалите.
Все още разочаровани от необичайно краткото си пътуване, ученичките с неохота установиха, че се намират в някаква безкрайна пустош, в която имаше само едно единствено дърво. И тъкмо когато си мислеха, че няма по-голяма скука от това, дървото заговори с човешки глас:
- Хелоууу! Добре дошли в Меджик Ленд!
Всички с недоумение се заоглеждаха наоколо. Явно хилядолетното дърво съвсем си беше изгубило ума.
- Пфу, няма що, точно на нас ли се падна „най-интересното“ село – с досада се фръцна Софи.
- Извинете, забравих, че вие всъщност не виждате нищо – закикоти се дървото. – Нима си мислехте, че ще ви пусна да влезете в града без да решите моята задачка-закачка?
Старото дърво затвори очи, а клоните му започнаха да издават странен шепот примесен със скърцане на ръждясала латерна:
През входа ще минеш,
ако теста преминеш:
Кажи ми сега,
без капчица лъжа,
колко точки има
калинката ми любима?
- Аз знам отговора – заподскача Бети.
- Туу, не спря да се перчиш с ясновидските си способности – сряза я Касанела. – Е, хайде казвай, какво чакаш.
- Калинката е жълта и няма точки.
- Верен отговор – потвърди дървото.
Преди ученичките да осъзнаят какво точно се случва, пред тях се появи невиждано, удивително творение на майката природа или не точно.
- Уауууу... – Ехааааа... – Това е... – Невероятно... – младите магьосници не можеха да повярват на очите си.
- Мисля, че глътнах муха – кашляйки, успя да продума Изейда.
- Защо не си затваряш устата по-често? – схапа я Лила.
- Моля за малко внимание, ако обичате! - Г-жа Уотърс се обърна към тях. - Момичета, аз бях до тук, вие трябва сами да се справите с всички предизвикателства през следващите два дни. И помнете, утре точно по залез слънце ще ви чакам на това място и ако дори една от вас закъснее, селото ще се затвори отново и вие ще останете вътре. А пък аз ще си помисля, дали да пратя някой да ви прибере.
- Шегува се, нали? – Авален погледна въпросително останалите.
Озъртащи се във всички посоки, нашите героини бавно се отправиха към вътрешността на приказно красивото градче. През целия път не спираха да спорят накъде да тръгнат, една искаше да обиколят шарения лунапарк, друга да язди жаби в небесното езеро, а трета пък си беше заплюла вълшебната гора с розовите водопади. Имаше толкова много за разглеждане, а толкова малко време.
- Сетих се, ще се разделим – скочи Изабел.
- За първи път да предложиш нещо толкова „гениално“ – сряза я Поля.
Мишел погледна часовника си.
- Добре, значи е решено. Сега е събота, а часа е... 10.30? Но как, нали влакът потегли в 10.29ч. Нещо не е наред?! Сигурно часовникът ми е спрял. Някой да ми каже колко е часът.
- 10 и половина... – 10 и половина... – потвърдиха с изненада повечето.
- Чудесно, всички часовници са спрели, и сега какво ще правим? – затюхка се Елиз.
Тогава Енилда извади старият часовник, подарък от леля ѝ, който не сваляше от врата си. Отвори капачето и с недоверие погледна часа. Показваше 10.38, но това, което я озадачи най-много беше факта, че стрелките се движат нереално бавно.
- В такъв случай, дали наистина денят е събота?... – Ами, ако сме изпуснали срещата с класната?... – Ако останем тук завинаги? ... – паниката бавно започна да настъпва в редиците на иначе така самоуверените ученички.
- Престанете! – кресна Жаки – Сега най-важното е да не се паникьосваме и да успеем да разберем кой ден е. А това няма да стане, ако постоянно се заяждаме. Трябва да работим заедно, като екип, само така имаме шанс да се справим с това изпитание. Ще обединим силите си, защото всяка една от нас притежава уникални способности.
За първи път, откакто бяха избрани от синята пелерина и влязоха в дома на Фейрис, всички момичета закимаха в знак на съгласие. Решиха да се отправят към най-близката странноприемница и да помолят за помощ. Но когато влязоха в кръчмата, с изненада установиха, че там няма никой.
- Какво става? Къде изчезнаха всички? – зачуди се Лила.
- Сигурно злата кралица Злобила ги е омагьосала – по детски се опита да се пошегува Джейн.
- Привет, малки, сладки и невинни магьосничета! – изведнъж иззад бара изскочи едно доста смешно джудже с брада, която се влачеше по пода. – Ако искате отговори на въпросите си, последвайте пътеката от книги.
Дали джуджето не искаше да им намекне нещо? Като излязоха навън се оказа, че пътеката беше точно пред тях. Тръгнаха внимателно по старите и толкова ценни издания, като се стремяха да не ги повредят по никакъв начин. След по-малко от десет метра обаче, пътят се разделяше на три и всяко разклонение поемаше в различна посока.
- Ами, сега накъде? – попита Бети.
Незнайно защо, ясновидските ѝ способности не работеха. Може би в този омагьосан свят, където времето е спряло, всеки можеше да ги използва само по веднъж.
- Вижте, има някаква указателна табела! – посочи Таби.
Без да изчака и последната дума, Авален обърна камъка. Стрелката се въртеше толкова бързо, че със сигурност можеше да получиш вертижен синдром.
- Магнитна е, мога да я спра! – излезе напред Шарлота.
Само с едно движение на ръката си, тя закова въртящото чудо по средата. Продължиха напред. А в края на каменната пътека, обсипана с безброй чудно красиви цветя, които се променяха с всяка стъпка на момичетата, се откри най-невероятната часовникова кула, която бяха виждали през живота си. На върха, голям златен часовник висеше във въздуха и отмерваше времето:
- Времето е реално, погледнете секундите! Минали са два дни почти неусетно. Но все още имаме шанс да се върнем навреме. Днес слънцето залязва точно в 17 часа и 17 минути. – Изейда имаше изключителни познания по астрономия.
Момичетата-феи се запрегръщаха щастливи и с песен на уста се отправиха към познатото място на срещата.
... И също като корените здрави на дървото вечно,
не ще ни спрат, защото заедно работим безпогрешно!...
